КАКВО? ШВЕЙЦАРИЯ ЛИ? ...
Българино, пожелай ми живот и здраве,
за да имам възможност да вдигна завесата, която разделя градския живот от
омайните прелести на нашата дивна природа, и ти ще се влюбиш в тази природа,
както никой юноша никоя не е любил. Ти си работил шест дни и си обезпечил насущния хляб за седмицата. На седмия
ден не се отбивй в кафенето, нито в кръчмата. Не ти ли омръзна еднообразието:
димът на цигарите, туй глупаво тракане на заровете и билярдните шарове,
вулгарните завзеклици, прозевките и туй вечно чувство на някаква
неудовлетвореност, и тази вледенена инертност, и тази плесенясала апатия-не ти
ли омръзнаха? Послушай ме: посвети един от летните и празнични дни на природата
и ако тръгнеш с мене, уверявам те, ни един хубав празничен ден няма да останеш
в града.
Ние сме, да речем, сто души. Обличаме
се в пътнически дрехи, снабдявамесе според средствата си с храна и от
железопътната станция тренът ни понася към Цариброд. Ти не си шовинист, в
гърдите ти не гори войнствен огън, но все пак ти си рожба на своето време и не
можеш да се освободиш от понятията и чувствата на съвременниците си и като българин, минавайки през Сливница, не можеш да не
полюбопитствуваш где са ония места на тридневните сражения, с които българинът
се подигна в очите на света, като доказа, че умее да мре не само за свое, но и
за общо благо. Между сто души пътници все ще се намерят неколцина, които с
разказите си ще оживеят във въображението ти картините на сраженията върху
дремещите сега голи хълмове. Тия разкази за херойски подвизи ще предизвикат у
тебе особени вълнения, ще възбудят нови чувства, които ти не изпитваш в
кафенето нито при таблите, нито при скамбиля... Ето Драгоманския проход.Като
змия се извива тренът между хълмовете-скалисти надясно, покрити с лес наляво.
Да, да, с лес покрити. Тия оголени допреди десет години хълмове са вече
завардени и да ти е драго да погледнеш сега вълншстите върхове на гъстите млади
дървета. Цариброд. Полицейските власти са уведомени, че пристигат стотина
български туристи и те са се разпоредили вече да ги настанят за нощуване.
Тяхната любезност и услужливост те трогва. Ти благодариш тям, благодариш и на
съдбата, която изрина ония полицейски служители, които според разказите на
царибродчани като пладнешки разбойници са карали на сила да им носят ялови овци
и да им водят ялови...
Зора се сипва. От всички страни се
стичат към определения пункт бодрите туристи. Дава се сигнал за тръгване,
водачите напред и след тях от разни съсловия и възрасти, стегнати за поход,
снабдени с лека провизия, разсипват се по шосето и закрачват пътниците. Едно
продължително "ура" гръмват от лявата страна на пътя. Тук са
карантинните бараки, в тях са нощували половината от другарите ви.
Присъединяват се и те с песни, с весел говор, със смях, разбуждат цялата
долина. Никой не знае положително колко километра има път да се върви. Едни
казват 10, други 15, трети 25, но утринта е тий примамлива, тъй леко се диша на
открито поле, щото преставаш да се интересуваш за времето и разстоянието, а
само ти се иска да напред и напред към предназначената цел, а тази цел е
Погановският манастир.
Ето Желюша. Тук напускаме шосето и се
отбиваме в пътя наляво. Почва се възлизането. - "Полека, момчета, ще се
заморите". Но младостта слуша ли? Плъзнали като кози по оная зеленина,
весели, бодри, да не им се нарадваш. Па и старостта сдава ли се толкова лесно?
Старо с младо се надпреварва и не сещат как е изкачен хълмът.
"Стоой!" Малка почивка. Погледнете изгрева на слънцето! Вижте как се
осветляват постепенно върховете. А долу, в долината, виждате ли каква млечна
пелена се разстила? Цариброд е потънал в мъглата. Погледнете сега на югозапад.
Виждате ли онези просечени сиви гигантски скали, блеснали на слънцето! Те тъй
успоредно се спущат в бездната, гдето протича реката Ерма. Под тези колосални
отвесни скали, край реката, е Погановският манастир, потънал отвред в
зеленината на дъбовия лес, който покрива стотини разнообразни по форма и
величина хълмове. Сега вече никоя сила не може ви сдържи, никое разстояние не
може ви уплаши, вие забравяте всички
условия и задължения на градския си живот и се устремявате към този рай, който
постепенно ви се открива и открива нови и нови прелести и разнообразни картини.
Вие настигате селото Планиница, кацнало
на върховете на два конически хълма, но то не отвлича вашето внимание. Скалите,
по-скоро до тези чудни гигантски скали! Минувате село Бански дол и нито го
поглждате даже. Скалите, скоро! Боже, каква е тази пропаст! Каква е там онази
бездна, от която се издигат облаци към небето? Спускайте се надолу, спускайте
се по стръмнината, потънете в гъстата мъгла, на дъното на бездната е селото
Погановци. Не се спирайте, напред! Още малко, още един хълм... Погледнете
сега!... В този момент ще въздъхне ли някой за Тирол и Швейцария, че да го
цапна по устата!... Господааа! Гледайте бе, гледайте хубости, гледайте
чудеса... Защо е тъй беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо! Е,
как да опиша сега ония колосални порти, образувани от разноцветни скали, в
които е прикован моят поглед? Как да опиша фантастичните фигури, които гледам през
тия порти? Как да дам понятие за тая райска долина, окръжен с всевъзможни
лесисти хълмове? Мога ли да схвана неизчислимите оттенъци в игрите на
светлината и цветовете? Всички сили и способности немеят пред туй подавляюще
величие и всичко се съсредоточва в зрението, в нямото благоговейно
съзерцание... Да ми е да хвана целия свят за яката, да го дотътря дотука и да
им извикам:
- Гледайте бе, дураци, какво се врете
из вашите вмирисани градове и села!...
Слизаме на Пагоновския манастир.
Бедният манастир. Да останеше на неговите полусрутени сградици, и десет в
година не би се полакомили да го посетят, макар че от магерницата му стърчи
комин, строен от великия защитник на Перник, от Кракра. Какъв поразителен
контраст между вехтите полуизгнили къщички и величествените отвесни скали,
които се издигат зад тях, и девствените гори, които ги окръжават. Вий си
подкрепяте с храна и почивка силите и бързате да напуснете сиромашката печална
сграда, за да потънете в омайното царство на вечно тържествуващата разкошна
природа. Вий вървите край брега, срещу течението на шумящата Ерма, и се
приближавате към основанията на паралелно издигнатите към небесата скали; те
притискат реката и тя сърдита, разпенена, шумно скача от камък на камък и бърза
да се освободи и освободена, разстила своите пенливи води, от които се чуват
облекчителни въздишки. Вий се прощавате със слънчевите лъчи и прониквате в
сенчестия и хладния гигантски пролом. Не се опитвайте да видите върховете на
скалите, между които тече реката-ще ви падне шапката и ще видите само
прелестното синкаво българско небе и леки пушни облачета; напразно гледате-
можете да ги ведите само от страна. Спуснете си погледа надолу и нека очите ви
се устремят в пролома, срещу течението на раздразнено шумящата вода; вижте как
се катерят растенията и се стремят да зърнат слънцето. Проломът се извива и
продължава, но жадното око не може да проникне какви чудеса се крият в туй
тайнствено ущелие: брегът край скалите се свършва и дълбока вода лиже
подножията на скалите от двете страни. Ето един смелчаг, освобождава се от
облеклото си и плахо нагазва в струите на Ерма. Той гази в едно направление, в
друго, в трето- търси брод. Той стъпва на една скалица, издигната сред реката,
издига се с помоща на тоягата и почва да дебне към завоя на пролома и се
взира... Щастливецо, обади ни какво има там?... Ерма заглушава нашия глас, а
щастливецът, вкаменен, като че сраснат със скалата, върху която е стъпил,
забравя нас, забравя целия свят и гледа... Ето го, връща се. Ний го обсипваме с
въпроси, а той, като че пробуден от дълбок сън, гледа ни като замаян и във
въздишката му се смесва само думата: "Остави се!"... Колко дребни,
боже, колко дребнички животинки изглеждаме ний сега между тия колоси. Но умни
животинки! Ний ще се ухитрим да преодолеем препядствията и най-накрая все пак
ний ще бъдем победители. Ний ще се снабдим с хиляди приспособления и когато и
да е, ще се покатерим по гърдите на тия горди гиганти, а засега - като не можем
направо - ще заобиколим и ще погледнем от върха на скалите в пропастта. Вий, които
не разполагате с още един свободен ден - сбогом, бързайте да не пропуснете
трена, а ний оставаме.
И ето възлизаме. Манастирът като че
почва да потъва в пропастта, а пред очите ни хоризонтът става все по-широк и
по-разнообразен. Нахлуваме в гората, пълзим нагоре, разгръщаме клоновете,
пращят от устрема сухите съчки, сипят се камъчета под нозете ни; ний се качим.
Где умора пред тия все нови и нови картини. Пред нас скала, наляво пропаст,
надясно гъста сплетена гора. "Напред, момчета!" И по една ивица от няколко
сантиметра, опрени с ляво рамо о стената, един след друг, ловим се ту за за
камъни, ту за корени, ту за тревата и ето ни над препядствието. Где са горите
гиганти? - Под краката ни. Где е земният рай? - Пред очите ни... Ний сме на
една височина двойно по-голяма от тая на скалистите стени. Стига вече, нали
стига? О, не! С българина не се шегувай, не го дразни-иди сега, че спирай
буйния стремеж на младия български турист. Златната средина се спира, младостта
полита към върха на гората, смелостта се устремява в пропастта. Иди ги спирай,
ако можеш! Тия, които се покачиха на върха, могат да се похвалят, че са слезли
през места, по които не е стъпвал човешки крак; но пък един от тия, които се
спуснаха в бездната, е направил до такава степен отчаян подвиг, който ще
направи чест на най- смелия алпийски турист.
Спускат се четворица, между които един
офицер; от скала на скала, чрез сума препядствия, те слизат стотина метра
надолу и... стоп! Пред тях зинала пропастта; за връщане назад и дума не
станала; пред тях се спуска първо една отвесна скала, около осем метра
височина; на два метра от върха едно издадено камъче позволява да се стъпи
добре с единя само крак; под туй камъче шест метра скала надолу и под нея мялки
групи камъни, а зад тия камъни - двеста метра пропаст. Нашият турист, за да
открие път за другарите си, спуска се по скалата, кацва на издаденото камъче и
се впива като прилеп в скалата, с разперени ръце. Другарите изтръпнали от ужас.
Няколко секунди колебание, едно "прощавайте" и... туп вйрху камъните.
Другарите чуват шума от падането и веднага думите: "Слава богу, жив и
здрав съм, господа, вървете наляво"... (Ще злословите ли и за такъв
българин, вий, кафененски герои?)...
Хубостите на тази екскурзия не се
изчерпват само с околностите на Погановския манастир. Кото стигнете в
живописното соло Власи, пред нас се изпречват не по-малко величествени скали,
прорязани в дъното от същата буйна Ерма, и образуват чудеснияпролом Ждрело.
През Ждрелотовий виждате една мила долина, пресечена от реката, и на среща хълмове,
покрити с лозя. Какво разкошно селце, какви величествени околности: от една
страна гигантският пролом на пъстрите скали, по средата зелена долинка,
разцепена с лъкатушната река, до реката извира топла вода, наоколо пълно с
овощия, насреща лозя и селцето, кацнало на единя склон на скалите; а зад всичко
това околностите на Погановския манастир. Да не можеш да се нагледаш, а още
повече - не можеш да се начудиш где се е въртяла нашата комисия за избиране на
санаториуми, та не е дошла в този райски кът, който твърде лесно може да стане
достъпен и да привлече хиляди посетители. Аз не се съмнявам, че когато и да е,
ще загърми, и далеч ще загърми, славата на село Власи.
Има бъдеще нашата хубава България!
София, 12 октомври 1895 год.